Сънувам и не сънувам
И сънувам... сънувам, че още те искам,
а пък ти ме отричаш, дори и насън.
Заиграваш ме с думи на страст, да повярвам,
че съм музика, а само съм нота от звън
на сервиз от кристал, разпилял се по пода,
сватбен дар за мелодия в любовните нощи.
И съм твоя, и съм своя си откъснала плода
забранен за жените самотни и тъжни.
Все протягах ръце не плод да откъсна,
а милувка от дланите ти, вплетени в делници.
Как се случи, разчупих се, а ти отблъсна
всеки трепет да целуна със жар твойте устни.
Пак си мой, и си чужд, но приготвям вечерята
със усмивка добра и със малко вина...
че си ми толкова скъп е голямата истина,
но пък друг тази вечер ще ми дойде в съня.
И до края на пътя си с теб ще вървя.
С друг ще тичам по боси, трънливи пътеки.
Този, с който говоря си често в съня
и наяве нагазвам водите дълбоки.
Звън кристален дочувам, почти като в сън,
по метличино време щом ме свие във китка.
Не сънувам... не сънувам, а просто я искам
тази негова вятърна нежна целувка.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
и да, изповед си е.
