Съпричастие
в памет на баба
Морето сдипля гънки тюркоазени,
обточени с пенлив дантелен кант.
В покоите му стихнали нагазвам –
ранен до кокал
и от болка ням.
Пред погледа ми ширва се безбрежност –
витраж на илюзорния безкрай,
а в мен,
скован от горест
жално стене
белязан спомен от злочест финал.
Море, попило толкова животи,
и все така блестящо от възторг –
кажи ми лек за болката сиротна,
когато губим нечий скъп живот!
Ти също може би безмълвно плачеш,
прегърнало крайбрежните скали,
и с вопъл тих въздишаш
и нагарчаш –
солено като моите сълзи?...
© Димитър Луканов All rights reserved.
