Съвсем като по Данте
В един фатален късен час
Съдбата думата си каза.
С Рогатия се срещнах аз.
Веднага той ме забеляза.
С отровно жълтите очи
фиксираше ме упорито.
Съзирах злоба, че личи...
И нервно тропаше с копито.
Трептяха ноздри на копой.
Прочетох в погледа му: ,,Вече,
от този час си само мой!
Надежда нямаш ти, човече!"
В зида опрял бях своя гръб,
с живота жалък се прощавах.
Прехапал устната на ръб,
на чудо само се надявах.
Преди нощта да сцепя с вик,
съзрял, че съм с халката брачна,
присви очи, така за миг
и само се усмихна мрачно.
© Vasil Ivanov All rights reserved.
