Така я помня
Седеше всяка вечер до прозореца
и разговаряше с луната,
единствената ù приятелка -
самотница,
изгубила на лодката веслата.
Изваждаше кутията с писмата
и пак ги препрочиташе
и сякаш боса по тревата
със ветровете тичаше.
Не чакаше да звънне телефонът,
но скришом го поглеждаше,
кой знае - някъде в сърцето ù
потрепваше надеждата.
В очите ù изплакани отдавна
надничаше тъгата
и в спомени за отлетяло щастие
посрещаше зората.
Така я помня -
тиха и печална...
© Адриана Борисова All rights reserved.
