ТАМ, В СЯНКАТА НА СЪННИТЕ ДЪРВЕТА
ТАМ, В СЯНКАТА НА СЪННИТЕ ДЪРВЕТА,
загърнат във блуждаещи мъгли
на черен камък, гол, седи поета
и плаче...
А в душата му вали
сияен дъжд
и ромонът пречиства
натрупаната тиня от света,
обидата от людските безчинства,
безсилната печал пред глупостта...
И тежкото чело е заблестяло
от капчици божествена роса...
А в устната, прехапана до бяло,
избликнала е алена сълза:
кипят скалите, в черепа ги блъска
прибоят със гигантски боздуган -
и целия Всемир във кръв опръскал,
в морето грохва древен великан...
© Забраван Забраванов All rights reserved.
