Тази тайна любов окуця от препъване в тъмното.
Даже вятърът спира край нас и наостря уши:
да дочуе, да види... и с клюка да хукне по стръмното,
да събуди отровни съмнения в наш'те души.
От какво се боим, че задъхано сричаме чувствата -
в полутон, все по тъмно, под бледите лунни лъчи?
Та нали там, Отгоре, сам Господ ни вижда и чува?
Няма грях, щом Небето ни дава подслон и мълчи.
Поведи ме сега. Нека думи и погледи злобни -
да заглъхнат нелепо под нашия шеметен зов.
Нито сянка, ни сън, нито някаква тъмна прокоба,
ще прекършат крилата на тази неземна любов.