Текат минути, часове и дни...
Текат минути, часове и дни,
в неспирен бяг далече отлетели,
сред мрака в тези четири стени,
пулсират мислите ти подивели.
И чакаш някого. Но ето идва миг,
пътеките от слънчев блясък,
превърнали са се във сух гранит-
и трябва ли да продължиш нататък?
И как да си признаеш в този час,
че младостта е вече отлетяла,
че болките повтаряш си на глас,
че помниш и фаталната раздяла.
И сграбчваш днес живота си за миг,
треперещи от немощ са ръцете,
душата ти надава силен вик,
и иска да лети сред ветровете.
Кое те кара пак да продължиш -
илюзията, че светът е вечен !?
Животът е река - напред тече,
а твоят път – на Вечност е обречен.
© Миночка Митева All rights reserved.
