Ти
Поезийо, не си ли ти заблуда,
един фантазен, иреален свят,
завихряне на мисли луди,
приумица на не един събрат,
обикната от всеки рицар
и връх на острия му меч,
искрата в нечия сълзица,
звезда над поголовна сеч,
да, в битките умираха войници
със стихове любовни на уста,
покълнала в очи, в зеници
споделяше и не една мечта,
облякла прозаична дреха,
надничаше в гнусливия вертеп,
маскирана в стоманени доспехи,
разлята из обширна степ,
миришеща на повърня и вкиснало
и груба като див живот,
заключена, в стени притисната,
сакрална, в Божия кивот
ти носеше мечти, надежди,
посочваше към небесата път,
живота под строгите вежди
подложи на Страшния съд,
в бедната хижа и царските двори
ти влезе с усмивка красива
и в нечии любовни простори
изтри цветовете във сиво,
а в името ти лицемерно се кълняха
"поклонници" на светлия ти свят,
но дрехите ти вехти не съдраха,
поставени самодоволно в мат,
да, ти напираше и в думите,
изречени високо, с ясен глас,
на всеки град, разблуден, шумен,
посочи кобния му час,
но нискочелите, с широките джобове,
въвираха те ядно във калта,
незнайно пръкнали се горди сноби
със теб обличаха плътта,
а ти се смъкваш като разкопчана дреха,
ти знаеш, царят винаги е гол,
проклетници нали от теб отнеха
пространството на царския ти стол,
но аз съм тук, не съм заминал
и клетвите към тебе не броя,
ти сила имаш на лавина
дори и само в две слова...
© Димитър Станчев All rights reserved.
Когато Той твори чрез нас е Поезия, но когато сме дали правото на друг да твори чрез нас, тогава...
