И аз там седях
на края на света,
не виждах, не чувах,
обгърната в сивота.
В паяжини прашни
чаках смъртта,
в спомени страшни
се погребвах сама.

И изведнъж светлина,
искряща и чиста,
синевата обля,
сивотата стопи се.
Извор надежда
край мен заструи,
без да поглеждам
разбрах, че си ти.

От затвора ми тъмен
с гръм ме извади -
от ада безмълвен
на моите кошмари.
Счупи оковите
на моите спомени,
срина основите
в земята зарови ги.

Показа ми светлината
огъня и дъжда,
слънцето и луната,
деня и нощта.
И събуди във мене
желание да живея,
на ново със тебе
в света да се влея

Но скоро и ти
за мене забрави,
с разбити мечти
пак ме остави.
И пак там седя
на края на света,
не виждам, не чувам,
чакам смъртта.

И само се питам,
със сили последни
отговор искам:
Имаше ли те тебе?
Съществуваше ли въобще
или аз те създадох?
Наистина ли дойде
или себе си мамех?