Ти облече душата ми в стих
Под небето стоя и те чакам
с пропуснат във времето час,
а дъждът, с едри сълзи заплакал,
ми напомня за тебе и... Ах!
Уж бе вчера, а толкоз отдавна...
цяла вечност светът ни дели.
Щом луната в мечтите повярва,
как да спра да мечтая, кажи?
Как да спра да очаквам небето
всяка вечер над нас да гори?
Как да спра да те търся там, дето
може би ще ме търсиш и ти?
И, макар че животът минава
в този празно безсмислен каданс,
мисълта ме за теб окрилява
и понася към дните назад,
там, където със алена нежност
ни посрещаше залезът тих
и със своята плаха копнежност
ти облече душата ми в стих.
© Росица Петрова All rights reserved.
