Ти помниш ли дъгата – обещана...
Отде се взе стихия гороломна? Дърветата тя до̀земи преви,
лозите стари дълго ще я помнят. Утъпка хризантеми и треви.
Присвиха се небесните простори, градът, като след чума опустя,
щом стихна, дъжд припряно забърбори, заупокой над мъртвите листа.
Довчера бяха весели и пъстри, и есента – художник самоук,
ги шареше в захлас, а днес се кръсти, че май ѝ беше царството дотук.
Изтръгнатият кестен насред двора, оплакват уж врабците, а цвъртят,
два гълъба пък с Бога си говорят: — "Гневи Те, знаем, Боже, този свят.
В човешката им алчност безпределна грехът владее техните душѝ
и вярата им съботно-неделна, единствено Лукавия тешѝ.
Но ти простѝ! Библейските канони, Лукавият наопаки чете,
но с гняв и болка, виж сълзици рони, небето пак, с очите на дете.
Ти помниш ли дъгата – обещана? Потопът, Отче, колко жертви взе?
Поет и луд, еднички да останат... Глави склонили в Твоите нозе..."
© Надежда Ангелова All rights reserved.
