Ти стана враг на мойте мисли
Дойде, приседна и отмина,
за дълго после онемя,
в годините след теб залитах…
Вина ли сторих? Грях ли бях?
Напразно търсех сред тълпите
един изчезнал силует,
изпратих спомена в мечтите,
където виждах само теб.
Ти стана враг на мойте мисли,
плени ги всички... до една,
а исках, колко много исках
да могат да летят на свобода.
С вериги тежки, окована
разпъваше душата ми на кръст,
но не тая към теб омраза
и не се стремя към мъст.
Нали все пак от теб научих
какво е болка от любов
и в сърцето си да трупаш
несподеленост, като в гроб.
Забогатях чрез теб на чувства,
на копнежи и мечти,
които днес на друг поднасям,
че от пленничество ме спаси.
© Росица Петрова All rights reserved.
