Тихи спомени
на спомени, изникнали внезапно,
разкъсва вятър чувства остарели,
(боли, когато с ноктите си дращи).
Лицето ми е младо, много младо,
в ръцете ми събрани са мечтите,
закърпен плащ от мрак пред мен се дави,
във бялото пространство на луните.
Косите ми са дълги като зима,
очите ми са пълни с тишината,
подреждам в кръг живота си невидим,
закотвена във него безвъзвратно.
Летят години, пълни с празнотата,
на времето, отказало да диша,
а въздухът на вечност и забрава
ме връща в мен. Когато си отивам.
© Эоя Михова All rights reserved.
