Тишина с часовников механизъм
Под шума́ на листата
заровихме стъпките,
под дъждовната шатра
на есенни станове.
Зреят лилии бели,
зимата е на пъпки,
но за тази любов
още топло и рано е.
От стрелки тишината
не пада прободена.
Връзвам на мачтите
ветрила́ от прехо́дност.
Ние сме нейния впряг
от кръгове водени –
в мнимите центрове
като камък свободни.
Захладня. Аз прелиствам
бързо летните тръпки.
... „д“, „е“, „ж“... подчертавам
за утре „жилкуване“.
Под шу́мата от листа́
си заровихме стъпки,
за тогава, когато
всеки полет си струва.
За тогава, когато
тишината избухнала
пръсне тъмното синьо
по стъкла и капчуци,
аз не нося часовник,
и се мисля за хубава,
ти не носиш обувки
и се смееш учуден
как пък единствено
твоят номер е имало,
как цвета си улучил,
и върви на чадъра...
Може и без подаръци,
искаш ли... примерно
нещо дребно, което
не реже прегърнато.
Притъмня. Намери ме.
Идва ято врабчета,
под листата се пъхат,
тишината отъпкват.
Търсят посоката –
не били само четири,
говорят, че ние
сме заровили стъпките.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
