То
Нещо тихо се крие във мрака.
Сред смълчаните есенни клони
нещо дреме сънливо... И чака...
А край него листата се ронят
и изчезват без звук в тъмнината...
И макар че е тъмно и тихо,
го усещам... отвъд сетивата...
Като тежка, последна въздишка,
като спазъм в умираща клетка,
като вик на простреляна птица...
То е там – във беззвучна отметка,
във угаснала малка искрица,
в неизказана дума, във сянка
от отдавна отминало време,
във звука от прекършена сламка...
Скрито в нищото, чака и дреме,
а листата край него се ронят
и изчезват без звук в тъмнината...
Без за миг да прекъсва покоя,
то седи спотаено във мрака
и се взира във мен - празен поглед,
преминаващ през тленното тяло
и достигащ душата ми... То е
нещо ново, забравено старо,
нещо малко, а всъщност безкрайно...
Адски огън... Арктически мраз...
Тъмно-светло...
Открито-потайно...
То е моето истинско „Аз”.
© Засегабезиме All rights reserved.
Човекът без име има силно АЗ
