То бе пожар, то беше огън
То бе пожар, то беше огън,
и земетръси с вихрогонни сънища.
Желание до ярост от обичане,
завъртане на всички кръстопътища.
То беше, ала някога все си отива
със залезна усмивка, като топъл ден,
във пазвата си скрил лъчи от слънцето,
и пада мрак безмълвен и студен.
Пак мога да те дишам зазвездена
с азот, примесен със кристалчета илюзии.
И да ти пея мога, от мълчания бездумна,
а ти да слушаш нежните ми струни.
Как пръстите ти раждаха мелодии,
как устните рисуваха небе
със четката на слънчеви видения
в платно - туптящо от любов сърце.
Мастилено, небето със светкавици
сега продрасква и за дъжд зове.
Очите ми не плачат вече в тъмното.
Усмихната живея те във стихове.
Така е, толкова е истинско и хубаво,
че всякога е време за любов,
и да те дишам страстно и красиво
с акорд от нежност в своя послеслов.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
