Толкова лесно е да ме лъжеш,
когато се спускам с тролея към вас.
Тогава един слънчев сноп
от софийския залез
блести по ръба на клуб "Ялта"
и върху скелето на строежа
отмерва точния час,
а от подлеза на вълни
изпълзява тълпата.

Часовникарят Асен тъкмо врътва ключа
на дюкяна с последна въздишка
и хлопва кепенци,
че и днес ето на никой не носи
механични часовници
да им сложи каишки,
а случайни клиенти
са го нервирали.

Ей я лудата -
неизменно стои недалече от входа ти.
Пуши.
А цигарата й - забодена като клечка
стърчи върху кока й.

Ето ги осемте котки
на бабичка-добродушка.
Прескачам ги, а те пронизително измяукват
че си вкъщи,
допрян до шпионката,
по халат,
и ме чакаш.

Толкова лесно е да ме лъжеш,
че се прибирам в дома си,
макар и за кратко.
(Трябва само да чуеш "точно време"
как улицата потраква.)