Тогава
Когато слънцето изчезне
и падне меко вечерта,
и във звезди небето блесне,
а аз стоя съвсем сама,
когато дъжд навън ме вика,
почуквайки ми по стъклата,
и шепне вятърът, несвикнал
със мрака и със тишината,
когато птиците отлитат
и всъщност ми е малко тъжно,
и някак есенно и плитко...
Когато нещо ми е нужно.
Тогава просто те измислям -
от кадифето на нощта,
от нежната тъга на бриза,
от лятната си топлина,
от стъпките на котарака,
от парещ огън посред зима.
И просто мога да те чакам.
Защото вярвам, че те има.
© Мариета Караджова All rights reserved.
