Носеше се
памучената и душа
като снежен пух
през май.
Разстилаше я
на облачни туфи
из ъглите на къщите.
Вдигаше се на пръсти
и протягаше
високите си пръсти
за още от слънцето.
Когато омекнаха очите му
тя изпусна
сърцевидното си листо
и то дълго осветяваше
паважа.
До самия край
принадлежеше
на септември.
© Миглена Цветкова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
