Едвам престъпва в калната пътека,
цървули вързал със шарената връв.
Живот изпълнен със съдба не лека,
за жалост има го сред нас такъв.
Напразно търсим бащината къща,
останали от нея само руини.
От мокрия си фас дима поглъща,
до разрушените от времето стени.
В падналото огледало се оглежда,
пита се – какво животът с него е сторил.
Обръща се – изгубил всякаква надежда,
какъв шамар жестоко му е зашлевил.
Спомените ни от детството се връщат,
стада, поляни - детските игри.
Дърветата и те тревожно се прекършват,
кой природата така жестоко ни затри.
Забравили отдавна бистрите потоци,
с кристално чистите в тях води.
Обрасло всичко с бурени и смоци,
вината си е в нас, не се чуди.
Напразно търсим приятелите стари,
да спрем за сладка приказка като преди.
Поглеждаме и техните стени паднали.
Жалко, няма вече кой да ги гради.
Душата ни от болка ще се свива,
в сърцето бликат кървави сълзи.
Студена пот телата ни облива.
Това живот ли е – на колена да се пълзи.
22.02.2011 г
© Васил Йотов All rights reserved.