Това, което мога да преглътна
То е бодил в светлосиво -
оптимистите казвали му „ежедневие”.
Различно... И малко горчиво.
Но го преглъщам след сдъвкване.
С времето
някак привиквам към прореза,
дето наричали го „пеперуден”.
(От пеперудени спомени
чак пренавих се от... немногоумие.)
Преглъщам таблетките участ.
И пъпля сама като мравка по пътя.
Преглъщам си. И ми е хубаво!
Или беше. До днес - когато се спънах
в ЦЕЛУВКАТА…
И се задавих.
Кръвозагубно. Непреглъщаемо. Вдишвайки
себе си в несъстояние
да различа дланите от двуличие -
паднах, целуната в сивото.
Оптимистите казвали му "ежедневие".
Това, мила, бе непростимото.
А после… Ти знаеш.
… дойдоха юдеите.
© Лора Димитрова All rights reserved.
