Трева съм аз, полегнала от вятър
Трева съм аз, полегнала от вятър,
с косите си леглото ти застилам
и както дъждът попива в земята,
така и аз до дъно те изпивам.
Като листо отронено във мрака
аз летя към твоята прегръдка,
дълго, много дълго я очаквам,
от изгрева, та чак до мръкнало.
Хиляди врати небето ще отвори
щом в шеметен среднощен час,
дочуя как душата ти говори
с най-примамлив, чудодеен глас.
Трева съм аз, полегнала от вятър,
като вихър да ме отнесеш желая
и в капките приспивни на росата
сърцето ми да изцедиш докрая.
Прималяла на годините в зенита,
като пеперуда с уморени криле,
ще летя към залеза и няма да питам
пулсира ли още моето сърце.
© Миночка Митева All rights reserved.
