С тревога във нозете
и със страх за следующата минута,
треперя и се губя час по час
в черната мъгла на световете...

Всемирът,  изпълнен със тъга,
изпраща спомените стари,
със уплах и сълза
посрещам последната зора.

Зората, хубава и нежна,
днес злокобно дебне тя,
спомените тя донася
и отваря пак врата.

Денят със страшна скорост подминава,
от нейде облаци долитат,
гръм се чу и дъжд започна,
душата плаче, светът ехти.

Ехти и преповтаря нечия нечута песен,
уплашен и объркан тихо спи света,
нощта злокоба пак настана,
тихо е, само крехък вопъл на съдбата...