I

Хиляди слънца изгряха,

за да топлят зората на деня.

И ветровете нощни спряха...

... докога...

Макар да е далечен бриза,

усеща се във клоните студа,

леда на предстояща буря,

далечен стон на вечерта.

И слънцето сякаш че не топли,

а със ледени лъчи

топи

и най-горещите нишки на душата,

и гори,

дори прогаря,

със стъклен диамант

от ледена поквара,

и твори

снагата на

мрачния гигант

и на злобата човешка - тъмнината.

А хората, превърнали се в сган

и в пълчища от мравки.

Пълзящи,

дебнещи,

с отровни челюсти,

с които да се впият...

Във плътта.

И да пронижат със отрова,

от изгарящи кристални капки.

Готвещи се за атака,

не спящи,

не трепващи,

не предприемащи,

Нищо!

Само спусъкът на пистолета чака

да бъде съживен

и да сложи край на мрака -

човекът да не бъде покорен.

Човекът ли?!!!

Той толкова е страдал,

в машината на свойта зла игра.

И сляп е бил,

и бродил е,

и от съня си ставал,

за да храни житейската борба.

И връщал се е

едва дишащ,

подгизнал,

гладен,

уморен,

но никога...

Вовеки...

Никога...

... със съдбата на несретник примирен.

И в същината на свойта злоба,

ковал е живота си с чука.

А искрата на стопената стомана,

на злобата е ставала сестра

и е прогаряла,

и е ковала във душата

чувствата на пленник роб,

който винаги

е бил рожба на страната,

откърмила го с „грижи и любов"...

И може би илюзии...

Огледални светлини на мрака,

управляващ влака отстрани.

А хората са пътниците илюзорни

с лица

опушени

и

кални,

болни,

набръчкани

и смели,

объркани,

от сълзи влажни,

гонещи мечти,

препънати в забрава,

оковани във верига здрава,

не можещи да

скъсат,

или да развържат

възела на своята омраза

и тя превръща ги

в скотове,

разболява ги във

бясова зараза

и пълни ги със страх...

И те страхуват се...

... но не хората,

а тези, които държат синджира

и не смеят до го пуснат от уплаха,

защото,

когато по релсите стоманени,

се движи на народа влака -

ДемоКрацията ликува!

И бесът в очите им празнува,

народът не бои се,

ни от

танкове,

куршуми,

от оръжие

и от саби,

ни от щикове,

а изпълва блокадата със викове.

А те пронизват надълбоко...

Пищят и светят...

Сляпо е окото!

Движение!

Напред!!!

Не е нужен вселенски ред,

за да се види гнева народен...

Но той все още е притихнал...

II

Сега е лято.

Юли.

Трябва да е топло.

Но сякаш

виелица сковава всеки.

Хората се трупат като в ято,

поели по своите пътеки???,

готови за есента

да литнат.

Но са помътнели.

Няма сили

да се вдигнеш,

заради жарта

и хората

до болка оглупели,

нямаш сили да престъпиш

от вятъра и от снега.

Но не този, падащ

и хрупкащ по земята...

А този,

коварният,

безмилостен,

отровният,

покваряващ сърцето и душата.

И гледаш...

Навсякъде е  празно.

Отново!

Заразно!

... като пред буря,

или очакващи градушка и порой...

А в далечината

се чува само вой

на вълк,

чакал

и куче

и писъка на

лешояд,

отекващ

във екот

до болка познат...

... и влачещи трупове

през лятна лавина.

Тела в ръката, държащи бюлетина,

или икона

със ореол...

Ламя,

сибирска мечка

и сокол,

давещи се в кръв...

И кръстещи се във

Светата троица,

а в ръката им се мярка броеница.

Продажници...

Тези, които шетат

и точат за народа баница,

с начало бухнало и крехко,

а към края,

някак си изсъхва и се стапя

и бавно в

пламъци от огън

леко се потапя

във пещ от грехове...

И от лъжи.

А народа със ръката маха

на чучела със дървени глави.

Едно с корона,

друго с сърп и чук.

И трето точещо и баклава...

Седнали един до друг на трона...

И народът влачи.

Сее.

Жъне

от нивата на своите имоти.

И чака...

Но ще чака,

додето

не хване

вили,

търнокопи,

брадви

и мотики

и не повтори подвизи велики

и не стане небето отново

пурпурно,

лилаво.

И хванали в ръката здраво,

но не библията...

А отворили

страниците на

„Септември" -

светещи,

блестящи,

някога говорили,

но все още са мълчащи...

Тихи и градящи.

Чакащи

да дойде есен

и листата на боровете да окапят.

И да пеят народна песен,

и в нея да се топят сърцата,

и да назрява волята

за пътя никак лесен...

Но той все още е притихнал...

III

Към края е!

Дали?

Но е само август.

И не спира да вали.

Дъжд

от камъни

и град

от канари.

И не спира да вали...

И влажно е,

и мътно е,

мъгливо.

Всичко е във отчаяние

потънало.

Във жълто сиво

се сипе прах,

сякаш че настъпва

КРАХ...

и сгъстява цветовете

на мъглата.

И няма сили във ръката

да се вдигне

заплашително,

дръзко,

решително,

правдиво,

напред към небесата.

Рано е.

Далече още е зората...

И не спира да вали.

А водата

през дръзки канари

сякаш че влече

дънери,

кости,

кървави треви

и пшеница.

И няма кой да поведе

лястовиците

на път

към юга,

където са свободни -

далече

от полета родни,

далече

да са техните

очи,

делече

от каквото предстои.

И заедно да се завърнат

рано,

когато наново

всичко е изгряло...

и не звучи на кухо

желязото ковано.

Но сега...

И посевите

са пожънати отдавна,

сега трудът е в хората,

далече е борбата славна!

И всичко

сякаш че е дивно.

Приспива ни умората.

Но стига вече е валяло!

Не трябва ли да спре

пороят?

Но сякаш краят

наближава.

Отеква на облацте воят

и ураганът може да поспре

и да утихне.

А народът!?

... той все още е притихнал...

IV

А взорът се не види,

а уж е близо краят.

Но септември си отиде

далече

във забрава.

И кучетата лаят,

керванът си върви.

Небето

в кръговрат

от дъжд и сняг,

от облаци и от звезди,

с слънчеви лъчи,

отразява в свойта призма

хората.

Но в кривотата

на умората

тя в червено се пропуква

и някак

криво ги пречупва.

И образите -

ето ги, изникват -

но са сякаш мъртъвци,

един във друг са вкупчени.

Забили кътници,

забили и резци.

Един връз друг...

И погрознели

от своята неистова прокоба,

от своята човешка злоба.

Но те са там, ето ги!

По-красиви са от всякога.

Изпълнени със труд,

изпълнени с живот,

коват и пеят,

както някога

и влачат кървавия си хомот.

Но нали са хора,

но нали са грешни,

превърнати

във сенки,

ту жалки,

ту смешни?!

Кой ли им се смее?!

Този, червеният,

който в стомана живее

и се крие зад бетон.

А вечер заспива в сънен стон

и сънува:

Как е палач

и тихо бълнува

и как киска се злобно,

грубо,

ехидно,

челюст отварящ,

на хиена подобно,

а децата давят се в плач.

Привидно

сънува позната реалност,

но и без сън е това

управленска специалност -

да мъчи,

да беси,

да трови,

да брои верни,

другите да гори като роби,

реалност без изход,

живот без мечти...

Подал си ръката

със смърт,

но почти...

И само за миг

и я пуска...

И в живота човекът отново препуска,

защото е ден!

И пак е с вериги,

но вече е време,

стига насилие,

стига интриги,

стига безхлебие,

стига безвремие,

стига омраза...

В тоз ден

народът трябва

да лее свойта гореща проказа

върху ония...

... и народът вече не е притихнал!!!

V

Мълчанието е някъде забравено

и излива се

борба.

С човешки дух подправена,

но още

е в началото.

А Зората

се появила...

едва,

отброява сетен час махалото.

И тръгват...

Без посока,

без ред,

без водач,

но със цел!

И всеки е хванал оръжие

и кой е по-смел,

решителен,

нечакащ,

а гонещ,

готов за бой,

готов да излее върху ония

целия

порой от август,

когато неспирно тегоба валеше!

А сега се сипе злоба

върху тези, които

умело и прилично

с разяждаща отрова

на клада

са горили

и кръвта човешка

от граала

на труда им

жадно са изпили.

Превърнати

във ренегати,

говорещи лъжи,

скелети рогати,

оплетени във мрежа

от изкуствени злини,

и попаднали в прогнили дънери

сред термити...

С челюсти остри,

с омраза пропити.

И чакащи от царицата

сигнал!

Но царицата (народът)

вече го е дал

и всеки разрушава.

Народът вече не е тих!

VI

Къде е Гео Милев

да види

фона пурпурен

и лилав,

и с колко плам,

и устрем,

и сила,

и борбеност,

без свян,

без предразсъдъци,

без страх,

но и без милост

влизат в огнения прах

и там горят,

изпаднали в немилост

във своята борба,

изтъкана от тях самите.

И как се чуват

остриета от камите...

И не викат,

не пищят,

а напредват

и громят.

Душите им са силни

и превалят склона,

през стените,

през бетона!

Но жалко!!!!

Достигнаха до залата със трона

и там бе празно.

И надига се отново чувството заразно,

и тръгват като хрътки

по следите

всички.

И мъжете, и жените...

И погледът им се жълтее!     

Той е бесен!

Той е нервен!

А гневът им като пропаст зее!

Ирисът им -

процеп тесен

и вътре

бушува буря

от чувства, от емоции,

не можещи да овладеят руля.

И тръгват отново

пълчища,

потоци,

а краката са сякаш от олово

и стават тежки.

При вида

на идващите глутници -

нечовешки!

И народът вече беснееше!!!!

VII

Разцъфна розата и показа своите тръни!

VIII

Срещу народа се изправи

исполинът,

варварин,

деспот,

тиранин,

мислещ се за бог,

но зъл,

неравен,

и безправден.

И изля

гнева си.

Огън от куршуми,

светлини от снаряди...

без милост,

със яд,

тълпите прояде...

... и....

Орелът крила разпери

и хвърли сянка

и безмилостно с шрапнели стреля

от думи,

от олово,

от гняв,

от отмъщение!

Чакаше

народно поражение,

а то само

пристигна

във царски

думи,

нито във атака,

нито във куршуми,

нито във насилие.

Народът показа своето безсилие!!!...-

Да вярва

на кучето водач във тъмнината,

да го води,

макар и слепешката -

трънлива роза,

но вече е във ваза!

Прибрана е на топло

народната омраза!

И народът сякаш че притихна...

IX

Но Отвори се втори цвят

на пурпурната роза.

Но окапа безмълвно

в есенната проза...

И заваля сняг,

бе декември -

Рождество Христово,

а не септември!

Чакаше се нещо ново...

И всичко бе във бяло

(а не във пурпурно)

и сякаш вяло.

И бе тихо,

но всъщност притаено.

И чакаше

по плащадите

тихичко,

смирено,

отново...

Да изсипе народния си гняв.

Да се вдигне великанът.

С оръжие прав

и да отвори

наново

вратите на спектакъл!

По-цветен от кино

и по-жив от театър

и на сцената

актьори:

земеделци,

шивачи,

учители,

шофьори,

спортисти,

икономисти,

                    - хора,

а държавата

играеше декора -

отсечени дървета,

паднали мостове,

изкъртени павета...

... и публика

от зли критици

със змийски,

отровени езици,

чакащи зъбите на сцената си

да вплетат...

Да гледат без жалост

как хората мрат...

Но всичко е живо,

няма театър,

а само вие бесният вятър

на новото време...

За ония гарвани

поредното бреме,

днешен проблем,

който ще влачат,

макар нерешен.

Но скоро ще плачат...

Дали е така???

От критика уплашен,

авторът бяга...

И повече

към лист,

към перо,

към оръжие

не ще да посяга...

Народът уплашен е

и душата го стяга.

Но търпи се по-малко

тази омраза,

излята в пиеса...

... народът почна да шепне...

X

И още в държавата е тихо,

и вълците си вият,

и лаят гладни псета,

и премръзналите ни души се свиват.

Няма хляб (камо ли мезета),

за да ни топли.

Народът спря да говори...

XI

Кажи ти, царю,

какво обеща

на нашия беден

народ,

изплетен във глад,

когато розата цъфна

с народния гняв,

а армията беше в възход

на оня площад?!

Пореден рефрен,

а народът овчица

от кавала пленен,

подал му ръчица,

седна във детската люлка.

А ти

ми свириш

със стара цигулка

и плашиш,

и мамиш,

и лъжеш,

крадеш,

и повтаряш...

За нови закони май заговаряш

или...

Поредна душа в наказание

и ти я оставаш без знание,

че тя може много да стори

без кино екран,

без театър-декори...

... на всеки час

броен,

пореден -

Ти, Царю, да бъдеш

беден!

Победен от народната сила,

но когато те стигна,

се скри от безсилие...

И в цялата кротка умора

стовари гнева си

върху своите хора -

„красиви" слова за народната воля!

Народът с гласа си отеква...

XII

Розата вече май вехне,

и млъкна овцата народна...

и навсякъде

по улиците стене

тишината гробна:

няма протести,

няма стачки,

няма борба,

няма нищо,

няма и сенки,

празен и площадът,

в душата само думи

ДОЛУ ЦАРЯ

и ежедневни мисли

за глада,

за парите,

за хляба,

за листи,

където поетът да пише

своята повест,

родена от стачна вълна

и от царската новост

с заглавие

ДОЛУ ЦАРЯ

и с зачеркнати букви

да реди и повтаря

през редовете

народната воля

без цар,

без премиер,

без министър,

а само

ВОЛЯ НАРОД!

и

ДОЛУ ЦАРЯ!

И чакащи

новия вестник

за борба

и стиснали пестник

и тръпнещи едва

розата отново да разцъфне

да се изправи народът на щик,

НАРОДЪТ

ПРЕКРАСЕН,

ЧУТОВЕН,

СЪС ПЛАМ

ЖЕРТВОГОТОВЕН,

СТРАХОТЕН,

ВЕЛИК.

XIII

Роза със тринадесет тръни кървящи,

прeвърнала се в символ на разпалена борба,

но във ваза от своето безсилие спящи...

Разцъфнала, но вехнеща във самота.