Трошица любов!
Шепа трошици отвън по перваза
и радостта ми е гост - два чифта криле.
Споделят комина, по̀крива и тавана
на цялото зимно, бездънно небе.
И мътната локва за тези перна̀ти
от стопената киша е извор сребрист.
Докосват човки, гукат трогателно
и отлитат на някъде като есенен лист.
А в мъглата, глава до глава привели,
с бастунче подпира се Той… А Тя -
с палто астраганено, пръстите вплели
кретат едва. За къде ли?… Гадая...
С несигурна стъпка, сраснали двама,
от порцелан по-крехки, под дъжда заръмял.
Тротоарът ги води към следваща гара,
въздишка пристегнали с невидим сезал.
От как свят светува, две половини
се търсят, откриват и се сливат в едно.
Коричка хляб, покрив и дим в комина.
Колко му трябва? Трошица любов!
© Даниела Виткова All rights reserved.
