Като тумор подал се от тила,
миниатюрна мъртва зона,
грозна, куха, това е моята вина,
не боли, но гложди, постоянно ми напомня...

Аз пръв в небето потърсих свобода,
то моя свят погълна, душата ми отхвърли,
скелет стар остана, погребан в сивата земя,
на червеите древни са останките захвърлени.
    
По пътя стар се скита сянка в нощта,
и срещнахме се ние, бавно се разминахме,
огледален образ аз съзрях, познайник от съня,
в зората той се стапя, в деня е вече минало...
    
Отминавам разни хора, безмислени лица,
търся място топло, да намеря аз покоя,
но полека ме обгръща на бъдното студа,
в който сам ще скитам, отново под пороя.
    
Като тумор заседнал дълбоко в моя мозък,
нещо дразни, наказва, търси в мен вина,
че половин човек съм, нужна ми е доза,
но упорито не помага, болката е светлина.

Николай Цветинов (Meddle), 2009

Между Демони и Божества (VII)