Тя…
Тя…
Бяга боса,докосва земята,
обсипана нежно с лъчи от зората.
Косите й веят се в ритъм на песен,
песен на вятър от морето донесен.
Нозете й докосват зелената трева,
леко гали ги с ръка.
Очите й сякаш рубини греят,
погледнеш ли в тях , сълзи се леят.
Препуска с бели одежди,
а след нея политат безброй много надежди.
Мине ли ли бързо камъни чупи,
но любов всеотдайна не ще получи…
Дете на гората –
шепнат й тихо листата…
Вълци с нея тичат,
като в кралица й се вричат…
Запее ли – слънце изгрява,
очи затвори ли – нощта приближава.
Устните й сякаш кадифе,
плътта й – мляко с кафе.
Тя, една непозната,
тя, съблазън на земята.
Едно море – една вълна.
Една жена – една съдба.
© Мария Радославова All rights reserved.
