Отпращам те, тъга, както баба изтупваше пъстрата черга,
както мама наесен нанизваше срещу косери стари капачки,
както татко изхвърли двете си вратовръзки след пенсия
и както синът ми подари поомръзналите играчки.
Сега си тръгвай, тъга, слизай бавно в мазето по стълбите,
скрий се в дъното на високия рафт от кафяв талашит,
нарисувай сърце в прахоляка, поиграй си със гълъбите,
не можах да те хвърля, чакай там, мой приятелю скрит.
© Веселина Цакова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
