Тъга 4

Срещу тая болка няма броня,

скръб сърце владее.

Не знам как да я прогоня,

как душа да спре да крее.

На луната приятното лице

гледах аз в нощта,

но напразно протягам ръце

към най-красивата в света.

Самотно цвете в тази зима

мръзне, вехне в студената киша,

че нежността, уви, е най-ранима,

че без теб душа едва диша.

Ще дойдеш ли за миг поне -

изповед да чуеш някой ден.

Напразно искам туй - о, не! -

от мъката по теб да съм спасен.