Тъмната нощ на душата
Като мрежа, изтъкана от сребро,
мъглата ни оплита
и ни прави слепи.
С матов блясък се процеждат
умиращи лъчи,
затихващ вик за помощ.
Сърцата ни пропити са
от студ и влага
и страх сковава нашите нозе.
Топлината чезне.
Пипала от нощен здрач
алчно ни обвиват,
изпивайки последната надежда.
Светът е мъртъв.
Светлината - само спомен.
Удавени в безпаметност и безразличие,
като кукли на конци
се влачим все напред -
безплътни сенки
със угаснали сърца.
И аз плача
и търся нещо
и се моля...
Всичко е изгубено.
Покой.
Нека мракът ме погълне.
© Теодора Чакърова All rights reserved.
