Тъмната нощ на душата

Jul 1, 2010, 11:31 AM

Poetry » Phylosophy

1222 0 1

Като мрежа, изтъкана от сребро,

мъглата ни оплита

и ни прави слепи.

С матов блясък се процеждат

умиращи лъчи,

затихващ вик за помощ.

Сърцата ни пропити са

от студ и влага

и страх сковава нашите нозе.

Топлината чезне.

Пипала от нощен здрач

алчно ни обвиват,

изпивайки последната надежда.

Светът е мъртъв.

Светлината - само спомен.

Удавени в безпаметност и безразличие,

като кукли на конци

се влачим все напред -

безплътни сенки

със угаснали сърца.

И аз плача

и търся нещо

и се моля...

Всичко е изгубено.

Покой.

Нека мракът ме погълне.

Please sign in with your account so you can comment and vote.