Отекваш в мислите ми като ехо.
По костите ми гъгнат ноти.
Очите ми - все търсят надалеко
следи от нощни оцелоти.

Кънтиш - аз слушам, оглушавам.
Сърцето ми разпуква се безсилно.
Протягам се и сякаш те улавям -
безгласно, някак инфантилно.

В сънят ми непотърсено вибрираш
като прегръдка криеща утеха.
Разкаяно без глас ме дирижираш.
Косите ти превръщат се в пътека.

И всъщност... знаеш, че ни няма.
След нас остава само тътен.
Не взимаме, но даваме в замяна
душите си и мислите безплътни.