Изстинало кафе. Димяща утрин.
Пердета с рози в кърваво бордо.
Вратата се отваря. Сган от звуци
се блъсва в изпотеното стъкло.
Обувки тъпчат сенките по пода.
Олющен празен стол. И тишина -
онази, страшната, когато си сред хора,
онази, с грохот на прииждаща войска.
Онази, дето живите заравя
щом болката избърше острие.
И колко прозаично се повтаря
едно убийство във крайпътно кафене.
© Jean Christophe All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
