Убити птици не съм мярвала да се целуват с пролетни цветя...
Щом губейки се приближавам до земята,
то нека дишам с нейните велики дробове
и нека да съм камък, който ти премяташ,
неoсъзнаващ, че така оплиташ грехове…
Щом падайки ранявам коленете си,
то нека да кървя в едно със тях…
Над тебе винаги сновях с крилете си…
Защо?! За да си купя обич с вид на смях?
Щом болката прелива в празната ми чаша,
то нека я изпия във стократни спомени на екс!
Аз знам… дори пияна с крясък ще извикам: Ваша!
Любими, принце… За вас е новия ми поетичен текст!!!
Щом моите милувки са невидима постеля,
в която всеки ден си лягаш уморен…
То нека в свойте гънки да намеря
една сълза, проронена за мен!
Тогава, скъпи, бих повярвала
във клетвите красиви,
падащи от твоите уста,
убити птици не съм мярвала
да се целуват с пролетни цветя…
© Симона Гълъбова All rights reserved.
