Като катран сълзите лепнат по гърлото

и превръщат скръбта в кехлибар,

ще останат следите задълго

с нова кръв върху белега стар.

Ще горчи всяка дума, въздишка

със вкуса на засъхнала гной,

всяка прошка, с която обичаш,

ще се дави във порива свой.

Ще се давиш и ти с гордостта

и с честта, със която се кичиш,

всеки орден, дарен от скръбта,

все надолу тежи и завлича.

Някой ден ще намерят удавник.

Ще попитат "Кой ли е тоз?"

А пък ти, закърнял отдавна,

ще отвърнеш с "Не знам" на въпроса.