Уж...
УЖ...
“И свечерява. И не свечерява.”
Андрей АНДРЕЕВ, “От миналото нищо не остана”
И пада мрак.
А всъщност просветлява.
И свършва ден.
А всъщност ден кълни.
Залязват уж, а виждам, че изгряват
слънца над мен и сребърни луни.
И съмва горе.
А не съмва в мене.
Уж слиза тишина, а тътне гръм.
Живеем. А сме всъщност неродени.
И съм сред тишината.
И не съм.
И уж ме има.
А съм вече спомен.
Усмихвам се – гримаса сива скръб.
Уж горе небосводът е огромен,
а облакът лежи на моя гръб.
И крача уж.
А всъщност не се движа.
Почивам. А съм все по-уморен.
Пристига празник. А ми носи грижа
започващият уж, но свършващ ден.
И свечерява – някъде нататък.
Уж пада мрак, а пари слънчев пек.
Живеем век, от кратък миг по-кратък,
а помним миг със дължина на век.
И здрач припада. И не пада здрачът.
Но иде нощ, дълбока като грях.
Към нея крача бавно. И не крача.
Живях ли, не живях ли?
Уж живях...
© Валентин Чернев All rights reserved.
