Умиране

С какво онази вечер бе различна?

С престъпността на осъзната истина?

Или с греха на мисълта себична,

отрекла пулс, безкрай и смисъл?

А утрото? С какво се отличаваше?

Със влажна, уморена светлина,

или с кръвта, която се предаваше

на лепкава, безскрупулна тъга?

Денят роди ли се? Аз не разбрах.

Във мен кънтеше адска канонада;

прострелваха се спомен , плът и страх,

а някъде гореше мойта клада.

Остатъци разкъсано съзнание

крещяха и в агония се влачеха;

отнякъде долитаха стенания,

утихваха за миг и пак заплачеха.

Милиони писъци се блъскаха

от птици, опознали слепотата,

тълпи от хора се разпръскваха

и трескаво си търсеха лицата.

Хаос, лудост и едно безсилие

здрависваха се в голия ми череп;

Безкраят само си отиваше,

а ми оставяше жестокия си белег.

Преплетоха се болка с отчаяние,

догаряха телата на надеждата;

измолих си измамно покаяние,

но паякът доплиташе си мрежата.

4 март 1989