Утопия ли е
Регулярно охлабвам житейските стеги
с дозичка хумор, с премерен цинизъм,
инак дъхът ми отдавна би секнал,
впримчен от сух прагматизъм.
Не е достатъчно. Пак е компромис.
Стъпалце нищожно над примирение.
Кихам, прелиствайки прашния промисъл,
равнящ „нищи* духом" с „блажени”.
Авторитарна игра е на каста, че уж е
единствен посредник в небесни повели.
Но те са у нас, в изначалното сгушени,
тях с първия дъх сме приели.
С расо, без расо – търговците в храма са;
подрънкват ключето за всичките двери.
Адът им – пръчка, морковче - раят.
Оглавник за плът, за души отеснели.
Кратък е пътят на моята Вяра:
започнал от мен... свършва в мен.
По площади развята, коленичила в храм,
е алиби за грях и монета разменна,
с която откупва светът своя страх.
Вяра за продан пред Съдния ден,
в унижения кътана, в бездушния мраз,
за бъдно живуркане вид индулгенция.
Не вярвам в прераждане, в спирала кармична;
паметта е белтък – белтъкът е тлен.
След края съм капка флуидна (не личност),
безспоменно в сродна среда разпоен.
Но вярвам, че даже и стъпчици дребни,
нюанси творят в моя аура земна,
а те се кодират, на мига отразени,
в паралелна човешка вселена.
Знам, няма да мога да тръгна след тях;
съществувам до своето време.
Посоката важна е! – Жалони през свят,
ослепял и замръзнал в неверие.
Ако носен от всинца ни дар съкровен:
усет за ценно, красиво, нетленно...
претворим, чрез делата си светли,
в посланик на разум, изтръгнат от плен,
той би умножавал, шествал щафетно,
други, по-висши, човешки вселени.
Малко тъжно, че ключ за лелеяна вечност
е анонимният принос към съвършенство.
Утопии разни. Брътвеж безхаберен.
Нека в дивната вис никнат царства небесни,
но пътят към техните истинни двери
е близо до нас. Повярвай ми, лесно е
с благ помисъл, дума, усмивка, доверие,
дал своята лепта потребна,
да минеш през грейнали зеници две
и влезеш в човека пред теб. Като в себе си.
___________________
* - нищи - бедни
© Людмил Нешев All rights reserved.
Привет, Деа!
