Утро
Толкова дълго мълчание –
сякаш се ражда планета,
сякаш се връщам от нищото,
за да остана в ръцете ти.
Толкова кратко пътуване,
а ходилата ми – в рани.
Сигурни изгреви носи
хоризонтът на твоето рамо.
Утре ще слезе спасение
в нашите болки притиснати,
и между тях ще намеря
нещо, което да искам.
Искам да станем себе си –
прости са правилата:
аз ще ти бъда жаждата,
ти ще ми бъдеш водата.
Искам да досънуваме
някое лятно вълшебство,
някоя стара измислица
с калдаръми, липи и череши.
Чакат ме твоите хребети,
тръгвам полека по склона.
В сумрака свети лицето ти
като попътна икона.
© Пламен Сивов All rights reserved.
