Увити в прегръдка
Разпука се грозде, узряха звездите в небето.
От сладост мискетът в ребрата на бъчва превря.
Усети го дядо, по стълба се спусна в мазето.
Наточи си вино, преглътна, а после запя.
Той пееше скръбно, с гласа си жарава разрови.
Огнището светна в очите му – с цвят на мискет.
А там отрази се и баба ми – плачеща сова.
На рамото кацнал е нейният тих силует.
Все тъжно си пееше дядо, да вържат асмите.
А в рожбата свидна да звънне родопско сърце.
Но всичките песни и руйното вино изпито,
не струваха нищо, без нежните женски ръце.
Не струваха думи – целувки откъснати с вопъл.
Не значеха нищо лозята му – твърда земя,
която под пръстите бабини дишаше топла,
а в нея въздигна се мъж и през сълзи се смя.
Лозите сега се преплитат на двора и стенат...
Увити в единство, прегръщат се – пласт, върху пласт.
Поглеждам нагоре и вярвам – не ви е студено,
в живота щом хлад не премина веднъж между вас.
© Силвия Илиева All rights reserved.
