В дома ми – любов, сезони завръщат се
Не е вярно, че всеки сезон изживян,
помахал за сбогом, безследно угасва
и онзи хлапак – нявга дързък, засмян,
трезв, помъдрял – безнадеждно пораства.
Есента ми богатата маса нарежда;
трупа доволна блюдата отбрани.
Топла, искряща – отпива с надежда
коняка златист, отлежавал в гръдта ми.
Днес гости посрещнах – Пролет и Лято;
Напуснали крехкото, будно изгнание,
дойдоха желани, копнежни, когато
жена мълчаливо с очи ги покани...
Малее жарта, мое Лято прекрасно,
обаче дланта ти е още гореща;
Не си вече толкоз разголващо, властно,
ала страстта ти... О, пак я усещам!
Пролет! - Познах те, макар неочаквана;
Без водопадна премала в плътта.
Няма пожарища – лумнали макове,
лудо танцуващи с млади жита,
но старата нежност... Тя си е същата!
По тясна пътечка, през тайна гора,
до тихи поляни ме води... Обгръща ме
с тюл теменужен – извечна, добра...
Вижте Жената! – Нали е красива
в своята странно притихнала зрялост?!
Дъхът ù е сладък, пленяващ, опиващ;
Бедрата – овали, шията бяла,
във вените вино токайско разливат...
Налей, Есен моя, първо от виното!
Нека конякът докрай отлежава;
вкусът му, добавил още радост с годините,
все по-желан и изтънчен ще става.
Да пием, Приятели! – Дълго и жадно.
Но не до безпаметна, блудна забрава;
Искам да помня всеки стон, Неин порив
и опит на древен инстинкт да въстава,
вдигнат на бран срещу мъжката длан,
а само след миг да го виждам разкаян,
молещ негласно, зовящ я без свян,
пореден жив въглен в плътта да остави...
Просяк на време съм. Времето с Нея!
И скъперник съм също – неприлично богат;
Не златни монети – минутки ме греят,
късчета скъпи – докосване, глас...
Желая я толкова силно! Моля се... Вярвам!
Любовта приютява всички сезони.
Домът ми, сега е любов, любовта има си име!
Някой тропа на портите... Зимата?
Нека чака стоте ми години!
18. 01. 2014
© Людмил Нешев All rights reserved.
