В душата седемструнен е Всемира
Една звезда ми смига от високо,
дали не се е припознала в мене,
или посочва моята посока
с лъчи криле ми шие, за летене.
Снегът отдавна е окалян вече
и котките по покривите сричат,
по Пътя млечен, някъде далече,
по стъпките на старото момиче,
което има плочи и китара
и днес сънува песен недопята,
а сутрин по ресниците му парят
лъчите на несбъднатото лято.
В душата седемструнен е Всемира,
мелодията нежна е и скрита...
В деня, във който зимата умира,
едно момиче нотите заплита
и вдига се високо и прегръща,
света примрял, и с времето говори...
И с вяра, за човеци неприсъща,
отгоре търси светлина... И хора.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
