В дванадесет
На тръгване остава тихо тракане.
Не токчетата...
Стенният часовник
върти на ос надежди и очаквания
и ниже със стрелките си огромни
две бримки от сълзи,
дошли навреме
за първи път от толкова години -
да смажат механизма му.
И мене.
А ти да си останеш все невинен.
Но нека съм виновна като трябва,
че, спре ли той,
и ние ще сме спрели -
далеч един от друг,
за да забравим.
Ти може би на шест.
А аз...
къде ли?
Докато се въртим,
поне сме живи.
Делим си циферблата като маса.
И колкото и вечно да сме криви...
За малко ще сме заедно.
В дванадесет.
© Елица Стоянова All rights reserved.
