В някои от тежките ми дни,

когато към леглото съм неволно прикована

и часовникът часът след час реди,

заслушвам се в отвънкашната хорска врява.

Ядно слушам как с пискливи гласове, жени

Обменят за деня най-важните и сочни теми.

Злобно гледам иззад пожълтелите стени,

а слънчев лъч напук се взира в мене.

В тоз момент дойде врабец

и на прозореца ми гордо кацна,

сякаш каза: „Хей, човек!

Недей така седя безгласна!“

Погледах го аз него, и го питам:

„Разкажи ми, врабчо, как е там, на юг?“

И представям си, че с него някъде отлитам

И представям си, че вече не съм тук.

И представям си, как влиза някой със тревога

в стаичката малка, вода студена да налее,

и как наместо мен, там фигура двунога

лежи, преструва се на мене и се смее.

Тъгата моя – там съм я оставила,

Нека вместо мен в кревата ми лежи.

На мен прилича – лика ми одрала е,

бледно-жълтовата, със канелени очи.

И няма с вас аз сбогом да си кажа, няма

да оповестя, че тръгнала съм си.

Вместо сбогом, тази двойничка оставям

вместо мен леглото старо да краси.

А аз завчас се излекувах.

Със лека дрипа се загърнах.

През прозореца – навън, раз, два, летим!

И няма никога аз тука да се върна.

Намерих своя дом – надоблачен, за вас незрим.

22.04.2020 А.М.