В листопада...
Някъде от Необята –
духна вятър... Заваля...
Дъжд абсурден (от листата!...)
над Земята са разля...
И гальовно с фантастичен
и красив килим покри́
всяка педя, а различен
стана Оня дол дори,
който бе горял през лятото
и от страшния пожар –
изгоряла бе земята му
там със всяка жива твар...
С В са от необята
(тъй изящни във летеж!)
са обсебени листата
днес – и няма да ги спреш...
Идва утро... Във което
(с меланхолна красота!) –
сякаш падат от небето
и листата в Есента...
А във есенната прелест
те, отронени веднъж,
носят в „цялата си тежест“ –
поривът на „земен“ дъжд,
Гравитацията също
може да ги задържи́,
щото знае се, не връща
туй, което тя държи́...
... В танца за сега четирма:
Аз и
Вятър,
Гравитация,
Листа
и в неописуемо-неповторима –
сме хармония през Есента...
... Искам смисълът да схвана,
и́ли ритъмът поне́ –
в тази вихрена подмяна
дето изведнъж дойде...
А със порив всеки вихър
грабва жълтите листа
и завърта се усмихнат
в танца с тях из Есента...
А това е тъй прекрасно
и изящно, и с финес,
че мечтая полугласно:
- да съм Вятър аз от днес...
И с Едно листо́ злати́сто
(с тъй необичаен чар)
да танцувам поривисто
и във транс на нестинар!...
А листата – като жара –
да разпалват във нощта,
ветровете в надпревара
по́между́ си в Есента...
Подозирам, че "магия“
има в „моето листо́“ –
толкоз красота щом крие:
– омагьосано е то...
Искам да „взривя“ легендите
с „три желания“. Дори
във Живота ми последните:
искам си ги да са „три“!...
Но да бъдат те онези
дето хаотично тях,
в „някогашна златна“ Есен
без да мисля сам избрах...
... Аз онези три желания
никога не промълвих...
В суеверие отчаяно
и от мен самият скрих...
Но не бяха те стандартните
в юбилеен пустослов –
от рода на благодарните
и клишета за любов,
а онези от легендите
в о́рбити на дързостта
и във струните обтегнати
свързващи Безкрайността!...
Вечността дори е кратка
в романтична суета...
... Пак е танцова площадка
днес Земята в Есента...
Вятърът върти листата
във ефирен пирует...
Гравитират към Земята
те в абстрактен тоалет...
Агресивно хоризонта
приближи́ се и стесни́:
– Времето, което помня
и Пространството дори...
А във танца непонятен –
аз и „златните“ листа
с гравитация и вятър
пак въртим се в Есента...
И завихрят се листата
във каскада с „цветове́“...
И повтарят те Дъгата
с Вятърът от – Векове́...
Но понеже гравитацията
всички спомени държи́:
с указателните знаци
в ретро стил тя продължи́...
... И в един красив, далечен,
позабравен листопад –
пак съм влюбен...И обречен,
но неустоимо млад...
* * * * * * *
Не, не си измислям!... Само
украсявам, може би!...
Беше толкова отдавна!...
Помня!... Нищо, че боли́!...
И с листата там танцувах
(в генотипа ми е то́!...)
с южни ветрове лудувах
аз, но и с „едно листо́“...
А момичето бе младо
затова не издържах:
в листопадното торнадо
три желания избрах!...
Никога не казах гласно –
даже за едно от тях!...
Три желания опасно
сам в Живота премълчах!...
17.11.2019.
© Коста Качев All rights reserved.