В моят дом е тихо
В моя дом е тихо, толкова тихо,
че можеш да чуеш падането
на последното изтръгнато дихание.
Толкова е тихо, че звукът
на това последно дихание
ще прониже със стомана слуха ти.
Моят дом е обгърнат от плът,
тя се рони със всяка секунда
и е тихо, толкова тихо,
че можеш да чуеш събуждането
на последната мисъл,
прекосила безсъзнателно хола ми.
Той пък... холът ми, е пълен с бурени
и е толкова тихо, че чуваш
как траурно вехнат телата им,
превръщат се в прах, който
строи пирамиди по пода...
без стени, само основи и върхове.
И комини си нямат, само ако имаха,
щеше да чуеш как димът
се люби със въздуха.
Тишината събужда крилете ми
за един осезателен полет
и се шмугва под трънливата покривка
на градината, застлала двора.
И е тихо, толкова тихо,
че чуваш мъдростта на тръните.
В моя дом е тихо, толкова тихо,
че можеш да чуеш раждането
на последното изтръгнато дихание.
Тихо е. Толкова е тихо, че звукът
на това последно раждане
пронизва слуха ти бездиханно.
© Николина Милева All rights reserved.
