Прибоя тихо се долавя,

полуудавен в нощната тъма.

С запалка си присветвам,

цигара паля,

в очакване да дойде пак деня.

На камъка до мен е пустош,

освен беззъба нощна хладина.

Изскочил бриза е отнейде-

втурнал се напусто,

във търсене на края на света.

Изсъсква мантрата си вдигнатия пясък,

участващ в танца вихрен на предутринния здрач.

Луната ми намига с матов блясък,

гмурец прелита с крясъка на волния, небесния ездач.

Рибарска лодка лениво се протяга,

след кратка дрямка в раздигащия мрак.

Прибоя сякаш се усилва, стяга се -

в посрещане на утрото.

А после на златистия си ден,

отново пак…