В очите ти никнат надежди
В очите ти никнат надежди,
дето вятър ги с полъх коси.
Пак гледаш назад изпод вежди -
не остана нищо в моите очи.
През сърцето минават на воля
като шпаги безумни коне,
а ръцете треперещи молят
къшей вяра някой да подаде,
да подхвърли макар и по залък,
да подритне макар по троха,
че чуждият хляб е по-сладък
от познатия път на греха.
Във очите ти никнат надежди,
а душата се свила, крещи,
тръпне цяла във черни одежди,
ниско долу сама се теши.
Озъбена, луната те поглежда...
защото да обичаш и да нямаш
по-лошо е дори и от надежда,
в която всеки ден се давиш.
© Радослав Василев All rights reserved.
