В онзи дом, където стъпките отекват (самотно)
и гласовете звучат приглушено...
Там, където Животът си отива (безропотно)
а нощем е толкова студено...
В онези стаи, събрали човешки съдби,
тишината уморено през прозореца гледа.
А слънцето навън се удави в сълзи -
(нещо в душата тежи като бреме)...
Там дните се нижат в приказки (за каквото е било)
и усмивките се тайно прокрадват (понякога).
Там всеки си носи своята болка (без да пита "Защо?")
"Явно просто така е трябвало..." ...