В отклик на илюзии
Когато пепелта е дълъг вятър,
запомнил дъх от огъня завинаги
и бие тъпан, гонейки ятата,
и жéни юга с мумии изстинали,
душата ми се моли да не стигне
до дъното на тихото пиянство
и в отклик на илюзии да види
героя на измисленото царство,
носа си как към облаците вири -
и гледа на света ми през диоптър,
подобно Господ важен и капризен
с престорено ехидно благородство.
И нека после дълго ме разнася
с лъжата, че не зная да обичам.
Не мога и не искам да понасям
пияно его с градус неприличен.
Когато вятърът е път бездомен,
разнесъл пепелта на клетва димна,
след кратък сън ще се родя отново,
но вече никога така наивна.
