В памет на баща ми
Построихме ти дом. Студен и немеещ,
като твоята снимка отпред.
Да ни спомня за теб и за твойте копнежи,
описани в стихове, ред по ред...
Край теб - само мрамор и камък,
от които настръхвам и плача.
Понякога идвам и с восъчен пламък
прага ти тихо прекрачвам.
Извини ме, че съм тъй мълчалива.
Ще пиша - да говоря не мога.
Вместо мене, листата игриви
шепнат думи - толкова много...
С черно-бели очи, виждаш ли майка
как върху тебе подрежда цветя?
Как денем и нощем се вайка
с натежала от мъка глава!
Много значиш за всички ни още!
Не вярваме! Молим спасение!
Аз потърсих своето, снощи,
в това стихотворение...
© Станислава All rights reserved.
